Местоположение и географска характеристика:
Расово е село в Северозападна България, намира се в Община Медковец, област Монтана. Отстои на 35 км северно от областния център – град Монтана, на 15 км от най-близкия град – Лом и на 10 км североизточно от общинския център – село Медковец.
Селото граничи със следните села: Аспарухово (на запад), Трайково (северозапад), Комощица (на изток), Пишурка (на юг) и Медковец (на югозапад).
Село Расово е разположено в западната част на Дунавската равнина. Обширното селско землище, което се простира на площ от 46,413 км², е заето с преобладаващ равнинен релеф и слабо изразени хълмове (най-високата точка е малко над 160 м надм.вис.). Средната надморска височина на самото село е 133 м. То е разположено на левия бряг на малката река Медковска бара, чиито води и тези на съседната Сврача бара, пълнят живописния язовир Яза, разливащ се северно от селото на площ от 630 дка. Водата, която се оттича от язовира образува рекичката Душилница, по чийто път, преди да се влее в р. Цибрица, се намира друг язовир. Медковското поле, в което влиза расовската мера, е сключено между реките: Дунав (на 15 км северно по права линия), Лом (на запад) и Цибрица (на изток). При геоложки проучвания край селото е открита минерална вода с температура 45°С.
Тукашният климат е типичен умерено-континентален, отличаващ се със студени зими и горещи лета. Преобладават черноземни почви (карбонатни и излужени).
Местните природни условия благоприятстват за развитие на зърнопроизводтсво: пшеница, ечемик и др. и технически култури: слънчоглед, захарно цвекло, рапица и др. Производството на фураж способства за практикуване на животновъдтсво във ферми: говедовъдство, овцевъдство, свиневъдство и др.
Изключителна част от селското землище е заето с обработваеми земи. Естествената растителност е значително ограничена, запазена е само по поречието на реките и около водоемите. Среща се предимно лесостепна растителност, представена от разновидности на дъба, полски бряст и някои сравнително сухолюбиви тревни видове. Представители на фауната са някои гризачи: зайци, мишки и лалугери, както и различни видове птици: диви патици и гъски, яребици, пъдпъдъци, гълъби, гургулици и др. Наличието на споменатите животни и на водоеми създава възможности за упражняването на лов и риболов.
Населението на село Расово наброява 874 души (2021 г.)

История:
Районът на днешното село Расово е населяван от дълбока древност. Отделни артефакти разкриват съществуването на поселищен живот още през неолита (VI-V хил. пр.Хр.). В землището на съседното село Медковец са открити следи от няколко праисторически селища: в местността „Липена”, около 5 км западно от селото, в местността „Пчелиньете” и в местността „Гладния геран”. През последвалите епохи тукашните земи са населявани от тракийски племена, известни от I хил.пр.Хр. като трибали. Свидетелство за тяхното присъствие са три могили, намиращи се североизточно от Расово.
В земите на днешния български Северозапад римляните установяват своята власт в края на І в. пр. Хр. Тогава, недалечният Монтанезиум (дн. Монтана) израства във важно културно и икономическо средище. Римската власт полага особени грижи за района с поддържането на пътищата и използването на повечето заварени тракийски крепости. Развитието на градския живот в Монтана е свързано с процъфтяване на поземлени имения на муниципалната аристокрация, появили се в околностите на града. От края на ІІІ до средата на ІV в. е времето на особено интензивен стопански живот на земеделско–занаятчийските имения, наречени вили.
Голяма част от тукашните тракийски племена се приспособява към римските обичаи, традиции и култура. Пример за това е култът към Венера (римската богиня на любовта). В северозападните български земи е намерена многобройна пластика, която свидетелства за широкото му разпространение. Конкретно в Медковец е открита бронзова статуетка на Афродита /Венера/.
Свидетелство за римското присъствие по тукашните места представляват няколко интересни находки, намерени в средата на XX век, сред които сребърно монетно съкровище от местността „Сухата падина” при „Пенков кладенец” (римски републикански денари, част от които се съхраняват в Регионален исторически музей - Монтана).
Друг значим паметник от римската епоха е близката крепост и пътна станция Алмус, останки от която днес се разкриват в границите на град Лом, при вливането на река Лом в река Дунав. Укреплението е било важно звено от Крайдунавския римски път. Част от него (западната) е изградена по времето на император Тиберий (17-37 г. сл.Хр.). Към твърдината е имало речно пристанище, което е обслужвало военния флот и търговски кораби. В началните десетилетия на II век крепостта принадлежи административно към “Рациария” (дн. с. Арчар) в провинция Горна Мизия.
Мирният живот в района е прекъснат от готските нашествия в средата на ІІІ в., когато е изградена е крепостта на Монтана. В края на ІV в. следва новата вълна от готски нашествия. При нашествията на аварите и славяните (края на VІ – началото на VII в.) са разрушени много селища. От втората половина на VІ до средата на VІІв. (заключителната фаза на Великото преселение на народите) територията на днешната медковска община вече е заселена със славяни. Те се смесват с трибалите и постепенно ги асимилират. Остава да съществува най-голямото трибалско селище – това в местността „Пенков кладенец”. Смята се, че още с идването си по тази земи славянските заселници формират селски общини, състоящи се от различни родове. Те се управляват демократично, от старейшини, ръководени от кнез (кмет). Под формата на задруги, кнезовската институция се запазва дори и по време на османското иго.
В края на VІІ - началото на VІІІ в. Ломския край влиза в пределите на Аспарухова България. Свидетелство за това е уникалният паметник от село Аспарухово, представляващ каменен надпис с черти и резки (т. нар. тюркски руни), издълбан в чест на прабългарски сановник. Засега това е единственият епиграфски паметник от това време, открит в северозападните български земи. Друг паметник от същата епоха е старобългарският средновековен вал, известен като Ломски вал. Грандиозното съоръжение минава през днешните землища на селата Расово и Пишурка (пресича пътя за Лом на 4.48 км северно от центъра на село Расово). Валът започва от брега на Дунава, на 2.5 км източно от устието на р. Лом, върви по Ломското бърдо, пресича хълма “Маймун баир”, минава северно и източно от село Расово, прекосява долината на р. Душилица и достига левия бряг на р. Цибрица източно от с. Дългоделци. Дължината му е 25 км, като земленият насип е широк 10- 15 м и висок до 2 м. От западната страна на вала е имало ров с широчина 10 м и дълбочина 3- 3.5 м.
Тукашните селища влизат в състава на българската държава през цялото време на самостоятелното ѝ съществуване, до трагичните дни на османското завоевание.
Първите писмени сведения  за селото намираме в османски данъчен регистър за войнуци от втората половина на XVI в., в който се среща под същото име: „..Войнук Райко, син на Славомир от село Расова. Ниви – 12, лозя – 3, хармани и зеленчукови градини – 2....“ Войнуците са особен вид немюсулманско (българско) население, ползващо се с по-специален статут от обикновената рая, който се изразява в определени данъчни облекчения и наследяване на поземлени дялове, известни като бащини. В замяна на получените привилегии войнуците се натоварват да служат във военнопомощните корпуси на османската войска. Тяхната роля е особено отговорна по време на османската експанзия към Западна Европа. Селото е записано и в данъчен опис от 1666 г., с името „Расуха“.
От наличните сведения става ясно, че Расово старо селище, със средновековен произход, а може би и по-ранен.
Според изтъкнатия изследовател и етнограф Димитър Маринов по-късното село Расово (от предосвобожденския период) е съставено от две по-ранни поселища, които се намирали в местностите „Доброглед“ и „Периклин връх“. По време на Чипровското въстание (1688 г.) населението на тези две селища се било разбягало и след усмиряването част него  се върнало и се заселило на мястото „Доброглед“. По-късно, през Кърджалийските размирици на Осман Пазвантоглу (1792-1807 г.) цялото население напуснало селото. След смъртта на самопровъзгласилия се дерибей и поемане контрола на Видински санджак от центрланата власт, селяните отново се върнали и се заселили на селището при „Периклин връх“. Според сключените условия Расово било административно подчинено на берковския управител Юсуф паша, като останало в състава на Берковска каза (околия) до Освобождението.
Според едно предание, по някое време селяните напуснали своето живелище в м. „Доброглед“, защото била мочурлива и маларична (западната част на тази местност се нарича „Млаката“). Тогава се заселили в м. „Селищата“, южно от днешното село, но колко време са се застояли там, не е известно. Друго предание разказва, че при върлуване на чума в с. Медковец през 1750 г. (от „Житие и страдание грешного Софрония), селяните напуснали и това място и се установили в клина на двете рекички (между Медковска бара и Сврача бара), където е днешното място на селото. Преданието продължава с обяснение за произхода на името на селото: съобразно географската особеност – разклонението на рекичките наподобя на разчепатено дърво, което в местния диалект се нарича „расоха“, от което и селището започнало да се нарича така, а впоследствие „Расова“, за да стигне до днешното „Расово“.
През целия османски период село Расово запазва чисто българския си характер. С изключение на някои владетели на местни чифлици, населението на селото е изцяло българско. Последното взема дейно участие в борбите за национална и църковна независимост. Расовчани участват в Чипровското въстание, а по-късно в Манчовата буна (1835 г.), Въстанията в Пиротско и Нишко (1836-37 и 1841 г.) и във Въстанието в Северозападна България или Видинското въстание (1850 г.). Всички тези въстания са жестоко потушени, но въпреки това те дават своя отглас пред Великите сили. След разгрома на Видинското въстание за българите се застъпват руският дипломат Титов в Цариград, както и неговия английски колега. В Цариград отива делегация от местни първенци, с определени искания от Високата порта, след което резултата не закъснява: земята е взета от спахиите и е раздадена на местното население, данъците са намалени, ограничават се своеволията на османските управници в областта. Може да се каже, че това въстание, отличило се като първо масово въоръжено българско движение, полага основите на бъдещите националноосвободителни организации .
От това време ярко се открояват имената две личности – поп Вълчо Иванов (1768-1878 г.) от Расово и Иван Кулин (1803-1870 г.) от съседното село Медковец. Последният се ражда в семейството на Ангел Кулин, хайдутин и участник в Първото сръбско въстание, екзекутиран през 1811 година. Кулин става хайдутин и взима участие в Манчовата буна и Второто пиротско въстание през 1836– 1837 година, за което лежи в затвора във Видин. След освобождаването си е избран за кнез на Медковец, а през 1850 година е един от водачите на Видинското въстание. Изпратен на заточение в Измит, през 1853 година той бяга оттам във Влашко, след което се установява в Зайчар на сръбска територия, а малко по-късно участва в Димитракиевата буна (1856 г.). През следващите години Кулин поддържа постоянни контакти с Георги Раковски и през 1862 година участва в създаването на Първата българска легия в Белград. През 1867 година участва в Българския комитет на Любен Каравелов и оглавява организацията на голямата Зайчарска чета, чието прехвърляне през сръбско-османската граница се проваля.
Поп Вълчо Иванов, известен като поп Вълчо Расовски, е една изключителна личност, истински възрожденец, отдал целия си живот в борба за църковна независимост, против домогванията на гръцкото духовенство и не само – той е и деен поборник и съзаклятник в бунтове срещу станалите все по-непоносими турски безчинства. Поп Вълчо произхожда от заможен расовски род. Името на баща му не е известно, но се знае, че се е занимавал с джелепчийство, „закупувал овни, които след угояване откарвал в Цариград за войските на султана..“. Баща му сериозно пострадал през кърджалийските размирици, когато „3000 чифта“ овни били взети за продоволствие на султанската войска. От него Вълчо наследил огромно, но разорено стопанство, което бързо успял да възроди. На младини е участвал в четата на Ангел Кулин (Ангел Душман, както го наричали турците), която действала из Видински санджак, наред с неготинския войвода Хайдут Велко. Бил е сподвижник и на сина на Ангел Комита – Дядо Иван Кулин. Домът на поп Вълчо бил всякога отворен за четници и харамии, закрилници на угнетените българи. Той е един от съзаклятниците в Манчовата буна (1835 г.), наред с кнезът на село Чемиш – дядо Ценко, Манчо Пунин от с. Бистрилица, поп Илия от Чипровци, поп Милко от Церовене и други. Поп Вълчо участва в депутацията, изпратена в Сърбия за оръжие, помощ, която така и не получават и бунтът е смазан. Но въпреки това, донякъде исканията на бунтовниците са уважени – омразният берковски аянин Шериф Ахмед, който дотегнал със зулумите си на местното население, бил отстранен.
Поп Вълчо бил „много едър на ръст, висок с бяло лице и с голяма брада“....известен с голяма сила и сръчност...“ По време на вършитба „съ светкавична бързина е хващал най-бързите и вироглави коне..“. Носил е „чисто народно облекло .... потури, джамадан касаче и широк черен пояс ...“, на главата си овча шапка. Слагал расо и калимявка, само когато отивал на служба. Поп Вълчо свещенодействал цели 80 години. При него, в Расово, е идвал Софроний Врачански, когато бягал от кърдажлийските банди, и му оставил препис на Паисиевата История славянобългарска, да я преписва и разпространява. Според един от малкото изследователи на Поп Вълчо, ако не и единствения, Лазар Я. Попов, един такъв препис расовският свещеник дал да се препише на поп Пунчо от село Микреш, Ломско. Оригиналът на същия препис се е пазил в Софийската народна библиотека. Будният свещеник открито се противопоставя на врачанските епископи - гърците Антим, Методи и Агати, а после и на берковския Доротей. Той отказва да плаща владишкия данък, за което е многократно наказван „за провинение в служба“ и дори изтезаван. Поп Вълчо е в основата на изграждането на нов селски храм, след като в продължение на десетилетия, населението се е черкувало в малка църквица, подобна на землянка. След издаването на Хатихумаюна (1856 г.),  с който се дават по-големи религиозни свободи на християните, поп Вълчо Расовски и цялото село събират пари за строеж на масивна църква, като първо внасят такса за султански берат (позволително от властите) на стойност от 5000 гроша. Разрешението е дадено със специален берат, издаден 18 февруари 1858 г., а изграждането на черквата, с патрон Св. Георги, започва в 1866 г. Поп Вълчо доживява Освобождението - живее цели 110 години (предава Богу дух през 1878 г.).
Наличните данни сочат за дълбоко застъпени християнски традиции и обичаи. Селската черква „Св. Георги“ е изградена на мястото на стар храм, който носил същото име и бил разсипан през кърджалийските времена (края на XVIII в.). Първоначално руините на стария храм били покрити с черги, а отвътре поставили икони, така че да бъде пригоден за богослужение. Именно в този импровизиран храм под небето поп Вълчо извършва първата си църковна служба. Според Димитър Маринов старата църква била частично възстановена от расовчани към 1810 г., след като опасността вече била отминала и те се върнали по родните си места. Тази църквица била съвсем малка, вкопана в замята и „приличала повече на мазе .... и била покрита с тръстикови стебла, а отгоре със земя”. Патронът на селската черква – Свети Георги, е патрон и на цялото село - съборът се провежда на Гергьовден.
Както се вижда, в Расово е функционирала черква от незапомнени времена, а когато, при размирици, тя  е била разрушавана местното население е извършвало своите християнски обязаности на открито, сред руините на разрушения храм или при оброците, възникнали на мястото на стари църквища, светилища или на места, където се случвали паметни събития. Обикновено те били означавани с каменни кръстове. Около селото е имало общо шест оброка (четири общоселски и два частни):
- Оброк „Св. Еремия“ - най старият, поставен на мястото на първото селище, източно от сегашното село;
- Оброк „Св. Николай Летни“ - североизточно от селото, в най-високата част на възвишението Доброглед;
- Оброк „Св. Илия“ - югоизточно от селото;
- Оброк „Св. Спас“ („Св. Възнесение“) - западно от селото;
- Първият частен оброк – югозападно от селото, бил е поставен от бащата на поп Вълчо, на място, където посрещнал сина си, идващ от Берковива след ръкополагането му в свещенически сан (1798 г.);
- Оброк „Успение Богородично“ - втория частен оброк, в м. „Финова китка“, източно от селото.

Важна роля в поддържането на християнската вяра и националния дух сред местното население през османското робство играе и близкото духовно средище – Брусарският манастир „Св. Архангел Михаил“, както и недалечният Добридолски манастир „Св. Троица“.

Началото на учебното дело в Расово е поставено през 1860 г., когато в двора на черквата е изградена малка постройка - „църковната килия“. Там се е помещавала първата училищна стая. Преди това малкото грамотни селяни, какъвто е бил поп Вълчо, се учели на четмо и писмо в килийните училища на близките манастири. Първи учители в расовското училище били: Цено Първанов Стоилов, род Стоиливци; Александър Каменов, род Александровци; Камен Стоянов, род Ценковци и др.

От незапомнени времена, още при Българското царство, а след това и през целия османски период, местното население се е препитавало със земеделие и свързаното с него скотовъдство. След окончателното завладяване на Видинското царство (началото на XV в.) османлиите заграбили най-хубавата земя. Тогава голяма част от нея е заета с обширни вековни гори. Запазени са спомени за четири спахийски чифлика, съществували в района на Расово през последния век на османското господство. Техните къщи за живеене, наричани „кули“, се извисявали над схлупените жилища – землянки на раята. Централно място заемал чифлика на спахията Месуд ага, съществувал до Освобождението (1878г.), когато бил разграбен от расовчани - „за един ден биват разрушени къщата, кошовете и хамбарите на Месудовия чифлик“. На Пиринкин връх, тогава наричан „Вампирски връх“, е бил чифлика на Ибраим ага с площ от 5000 дюлюма. Собственикът му, известен със своята свирепост, от което идва и името „вампир“ (не давал да минава никакъв добитък през имението му), по някое време прекалено дотегнал на местното население и бил убит от врачански харамии. По това време Расово се е заселвало на днешното си място. Друг чифлик  - „Бъз-кара“ на Молла Сюлеймана, достигнал до 14 800 дка земя. На негово място след Първата световна война е създадено днешното с. Пишурка, основно от бежанци от Добруджа, Македония и Западните покрайнини. Четвърти чифлик се е намирал на мястото на с. Аспарухово, в тогавашната местност „Къръ-джаба“ (в превод „заграбен имот“), от която произхожда старото име на селото „Кърки-жаба“ (до 1934 г.). Името на неговия собственик не е известно. След Освобождението земята на тези чифлици е разпродадена от бившите чифликчии – турци или е завзета от местното население.
Освобождението от петвековното османско подтисничество на Ломския край настъпва през ноември 1877 г. През следосвобожденския период Расово е административно причислено към окръг/околия Лом-паланка и е център на селска община, в която влизат селата Кърки жаба и Комощица. Според статистическите данни от първото преброяване на населението в свободното княжество през 1880 г., Расово има 917 жители. През следващите десетилетия се наблюдава постоянна тенденция на нарастване на населението: 1890 г. - 1115 ж. и 190 къщи; 1900 г. - 1593 ж.; 1910 г. - 2115 ж.; 1920 г. - 2 528 ж.; 1926 г. - 2978 ж.; 1934 г. - 3217 ж.; 1941 г. -  3445 ж. с 637 къщи. Наличните данни сочат за едно устойчиво стопанско развитие на селото. През този период, особено в годините между двете световни войни Расово изживява невиждан до тогава разцвет, както в икономическо така и в културно отношение.
След като всички селяни са оземлени, едно след друго започват да изникват спретнати стопанства, повечето от които между 5 и 50 дка, малка част от 100-150 дка и съвсем малко от 200-250 дка. През 1941 г. от 42 404 дка селско землище частните имоти заемат 40 125 дка, като необработваемата площ (мера) е само 1387 дка. Обработваемата земя е заета от: пшеница (19 075 дка); царевица (18 317 дка); овес (382 дка); фий (1065 дка); слънчоглед (984 дка); коноп (138 дка); лозя – отелови сортове (533 дка), лозя – американски сортове (95 дка) и др. През 1920 г. в селото има 12 000 глави овци, но поради значителното намаляване на площите за паша и навлизането на селскостопанска техника, броят на добитъка намалява – през 1941 г. се отглеждат: овци – 3609 глави; кози – 86; волове и крави – 793; свине – 1083; коне – 275; магарета – 14.  Постепенно непосилния ръчен труд с първобитни оръдия бива облекчен с по-модерен инвентар. През 1912 г. в Расово е вкарана първата вършачка с парен двигател, през 1914 г. и вършачка „Кейс“ с парен локомобил, а по-късно и двигателни трактори. През 1941 г. в селото има: 10 вършачки с локомобил, 12 трактора с трилемежни плугове, повече от 120 сноповързвачки, 60 косачки и 46 редосеялки. Използват се и железни плугове (над 500), задвижвани с жива тяга.
Силен тласък на стопанското развитие дава и подобряването на пътната мрежа – чакълирани са главните пътища, един от които води до стратегическото пристанище в Лом, друг до откритата през 1910 г. гара в с. Медковец, на жп линията София-Видин и трети до гарата в с. Сталийска махала, която е част от жп линията Брусарци-Лом, прокарана през 1913 г. През 1924 г. Расово е свързано с околийския център с телефонен пост. Постепенно биват обновено и жилищните постройки, някогашните полувкопани къщи от плетеница с кал и сламени покриви са подменени с нови, изградени с тухли и керемиди.
Неминуемо и икономическия просперитет на селото се отразява и на неговото културно развитие. През 1892 г. е построена специална сграда за основно училище, през 1921 г. е открита и прогимназия, през 1925 г. е построено квартално училище „Христо Ботев“ с шест класни стаи, а накрая и централно училище с осем класни стаи. През учебната 1941/42 г. в расовските училища учат 538 ученици. През 1903 г.  е основано читалище „Пробуда“, което впоследствие е оземлено с 50 дка ниви. Открити са множество дружества и сдружения: Кредитна кооперация „Съгласие“ (1919 г.); Коневъдно дружество (1927 г.); Земеделска стопанска задруга (1936 г.); Дружество „Червен кръст“ (1934 г.); Дружество на многодетните (1939 г.) и мн.др. През 1938/39 г. е построено летовище, в което безплатно летуват децата на по-бедните селяни. През 1921 г. в Расово е открита медицинска държавна амбулатория, завеждана от фелдшер, която през 1930 г. е преобразувана в лекарски участък.
През 1922 г. в Расово идва светогорският монах Михаил Доспенски със специална мисия – да основе метох на светогорския български скит „Достойно ест“. Определено му е място до селския храм „Св. Георги“, където през 1925 г. е изградена сграда с параклис „Св. Троица“. Метоха се изгражда със събрани помощи от много българи и особено от расовчани. Последните даряват и 130 дка земя за стопанство на обителта. Новосъздаденият метох спомага за утвърждаването на връзки със Света гора, при което много хора от Расово и околните села посещават Атон, а някои дори и Божи гроб.

След преврата на 9.09.1944 г. и смяната на политическата система, както в цялата държава така и в Расово настъпва основна промяна, във всички сфери на обществения живот. С образуването на ТКЗС (1948 г.) и последвалата масовизация (1950 г.) земята и стоката е иззета от селяните, при което голяма част от тях остават без препитание и са принудени да търсят прехрана другаде. Задейства се изселнически процес, добре засвидетелстван от статистическите данни за броя на жителите на селото: 1946 г. - 3400 ж.; 1956 г. - 3291 ж.; 2965 г. - 2979 ж.; 1975 – 2562 ж.; 1985 г. - 2163 ж. Прави впечатление, че темповете на стопяване на населението не са така драстични, както при много други села в страната. Това се дължи на осигуряването на работа на не малко расовчани в ТКЗС-то (постепенно се разгръща на широк фронт), както и в някои други предприятия: дърводелски цех (1962 г.), шивашки цех (1972 г.), цех за метални изделия (1980 г.) и др. Освен това някои хора работят в близкия град Лом и пътуват ежедневно.
През социалистическия период Расово бива поетапно благоустроено, в резултат на което основно променя своя облик. Електрифицирано е през 1958 г., водоснабдяването е започнато през 1978 г., улиците са асфалтирани, изградени са множество обществени сгради, обновен е жилищният фонд и много други.

След настъпването на демократичните промени (1989 г.) село Расово не прави изключение от общата тенденция в България на изоставане и обезлюдяване на селските райони. Започналата през социализма агония (с откъсване на селянина от земята), която тогавашната власт успяваше отчасти да омекоти, през последните десетилетия се проявява с пълна сила и резултатите са налице. Демографският проблем се изостря още повече, населението на селото се стопява повече от половината: 1992 г. - 1941 ж; 2001 г. - 1643 ж; 2011 г. - 1150 ж. и 2021 г. -  874 ж.
Днес, в стопанско отношение, селото се крепи благодарение на земеделието – предимно на зърнопроизводството и животновъдството. За жалост, потенциалът от природни дадености и културно-исторически паметници, не се оползотворява. А Расово има всичките условия за развитие на един уникален по рода си селски, културен и друг вид туризъм.



Източници:
1. Викторова, Маша. 175 години памет за въстанието в Северозападна България, лето 1850, брошура;
2. Вълков, Серьожа. История на град Брусарци, том 1, изд. Фабер, Велико Търново, 2014 г.;
3. Енциклопедия на България, том V, изд. БАН, София, 1986 г., стр.709;
4. Маринов, Д.- История на града Лом и Ломска околия, Избрани произведение в 5 тома, том III, под редакцията и с бележки на Данчо Господинов, 2003 г.;
5. Милчев, Силвестър и Попов, Лазар Я. - С. Расово-Ломско в миналото и сега. Попъ Вълчо Расовски. Султански бератъ отъ църковното възраждане, фототипно издание, Михайловград, 1988г.;
6. Първанов, Русин. Расово през  XX век, изд. „Хелиос принт“, Монтана, 2006 г.;
7. Турски извори за българската история. Том V, София, 1974 г., стр.179;
8. Официален сайт на община Медковец - www.medkovec.bg
9. Местен осведомител: Димитрина Найденова-Милчева ( библиотекар НЧ"Димитър Вълнев 1903", с. Расово)